Разбивачи на митове - Румъния срещу България

Това произведение представлява един търговски пътепис на Rmania през Romania. Работата ни е свързана не само със статии, тестове и продажби, но и немалко пътувания за набавяне на техника на възможно най-добрата цена.
Търговската мисия, която ще опишем в тази статия може да бъде назована с кодовото име "Alienware", а защо това е
така ще разберете от нашата ценова листа и подготвящите се ревюта на мега-лаптопи.
Ще ви запознаем с пътуването си през една толкова близка и "позната" за нас страна, но същевременно толкова далечна като култура, език и икономика.
И така, познавате ли Румъния?
Всички българи отлично "знаят", че Румъния е нашата северна съседка, не по-малко бедна, още по-корумпирана от България, която е населявана от също толкова калпаво и крадливо население.

"Знаем", че Румъния няма никаква промишленост, а пътищата и са в по-лошо състояние и от нашите. Убедени сме, че срещата с румънски митничар или полицай е съпроводена с финансово облекчаване на джоба ни с 5-10 евро, че и повече. Благодарение на северните ни съседи сме доволни, че не сме сами в своята мизерна съдба на треторазряден народ.

Пътят към Румъния 

На отиване избрахме екзотичения маршрут през ферибота на Оряхово, Влашко, Крайова, няколко големи румънски града с неизвестни за нас имена, Карпатите и северни градове на Румъния.
Донякъде бяхме очаровани от "свежият" вид на Оряхово, най-вече заради аналогията с мизерията на видинския ферибот. Но зад привидно свежият вид на Оряхово прозираше маскираната с бяла боя и лакирани пейки ретро-атмосфера на социалистическия строителен и административен "гений". Традиционни за мизерната ни държава са и вонящите тоалетни, населявани от хлебарки-мутанти, които въпреки противният си вид едва ли имаха вина за липсата на топла вода и тоалетна хартия.
Платихме 60лв. за удоволствието да пътуваме с архаично транспортно средство, въпреки че от това пътуване държавата ще прибере хиляди левове от ДДС от нашите продажби и вашите покупки. Интересен парадокс е, че същата тази държава не ни предостави възможност да осчетоводим транспортният си разход.
Целият този все още жив соц-реализъм измести на заден план контакта ни с българският митничар. Срещата ни с него бе кратка и изпълнена с тъга по отминалите времена, когато това бе истинска митница, към която хората изразяваха уважението си според финансовите си възможности.
Българският митничар бе убеден, че Румъния е държава на тарикати и мошеници. Този мироглед явно му помагаше да понася по-леко съдбата си и службата си в друга измислена държава.

В Румъния

Преминахме бързо река Дунав, но ни направи впечатление, че техниката за придвижване, както и обслужващият и персонал са изцяло румънски и това някак засегна гордостта ни на техническа нация, отстъпваща по възможности единствено на великият Съветски съюз.
След преминаването на Дунава на другият бряг бе далеч по-малко вълнуващо откъм администрация, мизерия и безсмислено губене на време.
Изненадахме се, че не ни "поискаха" пари от страна на митница и друга бюрокрация и отдадохме това на респекта на една изостанала държава като Румъния към регионалната "супер-сила" България и към нейният страховит премиер.
След бързото преминаване на румънската митница ни очакваше абсолютна пустош. Жега и щъкащи мургави хора с каруци - това бе първото ни впечатление от Румъния. Бяхме доволни, че всичките ни познания за Румъния се потвърдиха на 120-150%.
От самото начало на пътуването ни се притеснихме от липсата на винетка и започнахме да се оглеждаме за бензиностанции, магазини или каквато и да е цивилизация, от която може да бъде закупен този пътен сертификат.
"Мексиканските" територии, които преминавахме не ни предложиха възможност за покупка на винетка и ние логично решихме, че това е някаква конспирация с цел "финансиране" на румънските милиционери, които ни дебнат някъде наблизо.
Изненадващо открихме малък магазин, продаващ винетки преди униформени рекетьори да ни засекат.
Продължихме много по-спокойно пътя си.
Конете и каруците отстъпиха място на малки пърпорещи тракторчета и дори на 20-30 годишни "Дачии". Единствените модерни возила бяха на българските "предприемачи" с регистрации, започващи с "ВР", които изглежда движеха бизнеса в района, което ни изпълни с невероятна национална гордост.
Пътищата бяха тесни, но изненадващо за нас българите без дупки, кръпки и бабуни. До Крайова не срещнахме нищо интересно. Самият град бе колоритен, хаотичен и без много лукс. Крайова не бе по-чиста от нашите градове, но разбира се не можеше да ни предложи мизерията и тежкия петролен дъх на София. Малко изненадани бяхме, че около града кипеше трескава търговска и промишлена атмосфера - нещо, което има в много малко български градове.
След Крайова решихме да преслушаме румънския радио-ефир, въпреки че не очаквахме нищо повече от балкански еквивалент на родните виещи за любов, секс, бой или комбинация от трите силиконови примадони.
Румънските радиа ни предложиха свежа диско музика, в която международни хитове редуваха приятни румънски "парчета", много от които известни и в България (всъщност в цял свят). По радиото звучаха и много други румънски диско хитове, които ни харесваха още при първо слушане.
Радиото ни принуди да признаем, че румънците са световна сила в музиката и че нашите пеещи проститутки от двата пола не могат да се сравняват с тяхната модерна и мелодична музика.
Покрай слушането на радио, изпитахме завист към румънците за приятният им латино език. Език, който им помага да се разбират с французи, италианци, испанци и въобще с една почти милиардна общност по целия свят.
В това отношение нашето разбирателство с руснаци и македонци някак си не предизвиква онази гордост от времето на СССР. Успокоихме се като се сетихме колко по-изолирани откъм език и писменост са гърци и унгарци, последните от които представляват многобройна етническа група в Румъния.
След тези тъжни размисли се загледахме в аграрния пейзаж на Румъния, чудейки се къде ли из тези полета се събират денс групи да правят супер-хитове.
Изведнъж пред погледа ни изникна мега-предприятие пред които българските ръждиви колоси бледнееха.

Явно румънците си падаха мегаломани не по-малко на нас и съветските "товарищи". Следващата топло-централа не бе толкова внушителна, но за сметка на това пътят странно се отклоняваше за да премине в близост до огромните и изпарители явно с цел да покаже на пътуващия колко е велика румънската индустрия.
Пътят ни към Север ставаше все по-разнообразен откъм симпатични селца, добри пътища и стандарт, който в България може да бъде видян само около Стара Загора, Севлиево и Сандански.

Селата в Румъния ни учудиха с това, че като че ли между тях нямаше граница, а около целият път в продължение на стотици километри се проточваше едно единствено село. Интересно, но и ужасно за българският "авто-състезател" е отношението на румънските селяни към улицата, която за нас бе път. Това бе тяхната улица, техният център и никой не се притесняваше да я пресича когато пожелае, напълно игнорирайки нашествениците като нас на четири колела. Не-мексиканските села в Румъния, каквито са всички след ничията пустош около българската граница са живописни, много свежи като цветове, без западнали домове, гъсто населени от млади и усмихнати хора.
Къщите имат прекрасно поддържани дворове, засяти не само със зеленчуци, но и с прекрасни цветя. Добитък в самите села не се вижда, но може да бъде открит по далечните поляни и хълмове.
Е как да няма тук някаква конспирация, замислихме се ний. Явно са решили да впечатлят пътуващите европейци с красиви села и щастливи хора, а извън пътя кой знае какъв "Диарбекир" се шири.
Преди да стигнем Карпатите преминахме през няколко големи румънски градове като Търгу Жиу, Лупени, Петрошани, Кужир, Алба-Юлия. Впечатлени бяхме от тяхната красива архитектура, много цвят, липса на панелки, добре облечени и усмихнати хора.
Всеки по-малък град имаше по три хипер-маркета - Kaufland, Lidl и Penny. По-големите имаха Metro, Carrefour, както и големи вериги, които не виждат смисъл да инвестират в България.
На Север, Румъния ставаше все по-красива страна не само като природа, но и като архитектура и промишленост. Виждахме къщи, замъци и църкви, които са наследство от една процъфтяваща Европа от времето на Австро-Унгария.
Ако трябва да правим сравнение с България, ни идва само едно нещо наум - "нищо общо".

През нашето пътуване преминахме през красивият и богат град Клуж-Напока, който е вторият или трети по големина град в Румъния. Клуж е "перлата" на богата Трансилвания, който многократно е преминавал към Унгария и обратно към Румъния.
Фантастична средновековна архитектура, висок стандарт, много нови (но красиви) сгради. Клуж ни накара да се почувстваме като в луна-парк, защото отвсякъде е заобиколен от хълмове с височина над 800м., докато самият град се спуска до почти 300м. надморска височина.
За съжаление не разполагахме с време да обиколим този невероятен град, в който се намира и един от най-реномираните университети в Европа ("Бабеш-Боляй").

За равнение Софийският университет по световен рейтинг не може да се класира и сред най-реномираните на университети на най-африканската Африка и на най-латинскат Америка. При следващото пътуване задължително ще останем на няколко-часова екскурзия в Клуж.
В северната част на Румъния пътищата са поне трилентови, около големите градове има и  магистрални отсечки.
В далечината се виждаха огромни структури на ново-строящи се магистрали.
Ограничението за скорост навсякъде извън населените места бе 100км/ч, за разлика от безумните маркировки в България, които по-скоро имат за цел облагодетелстване на нашите милиционери.
Въпреки високият праг на разрешената скорост, румънците нямат състезателни страсти и не бързат по пътищата за никъде. Като шофьорски умения, северните ни съседи изостават много от българите. Екстремалните пътища и нервната обстановка са принудили българският шофьор да има рефлекси и умения на рали състезател за да оцелее. Жителите на нормалните държави с уредена транспортна инфраструктура нямат такава необходимост.

Румънците карат нови европейски или местни (Dacia/Renault) автомобили и те са собственост на обикновения гражданин.
По пътя не срещнахме нито един летящ с над 200км/ч мутренски мега-автомобил, нито екскорт на местен глава на мафия, партия, църква или футболен отбор, както е в България.

Обратно към България

За обратният път през Румъния бе избран алтернативен и много по-бърз маршрут в посока Букурещ и Дунав мост, тъй като прибирането ни в България се очакваше късно вечер. Кръстосахме диагонално Румъния (серверо-запад към юго-изток) със завидно темпо (средна скорост 110км/ч).
Пътищата бяха отлични за шофиране и ни изненадаха приятно с много по-ниския разход на гориво от този за аналогично разстояние през българските криви, неравни, напукани и опасни пътища.

Градовете в централна Румъния бяха не по-малко развити промишлено и архитектурно от предизвикалите нашето възхищение градове в северната част.
Румънските градове са добра комбинация от качествена архитектура от австро-унгарските времена, нови квартали, които са учудващо различни от противното соц-строителство. Около всеки румънски град има големи промишлени зони с нови заводи.
Открихме известна разлика в аристократичната архитектура на Трансилвания и тази на "румънска" Румъния. Трансилвания е спорна територия, която през голяма част от историята си е била в пределите на Унгария. Може би поради тази причина Румъния, опитвайки се да тушира напрежението с унгарското внушително мнозинство, концентрира нова промишленост и пътища в тази територия, която през историята си винаги е имала много висок европейски стандарт. Може би са прави българските "патриоти", че "румънска" Румъния е по-близо като развитие до България, но за Трансилвания подобно твърдение е абсурдно.
Необичайни за нас бяха румънските църкви сред които имаше както православни, така и католически. Църквите, дори в най-малкото селце им бяха в състояние като за картичка - отлично поддържани и все едно вчера боядисани.

В двора на много от църквите има гробище, което не е занемарено като тези по нашите села. Интересно, но гробищата в Румъния не са бунище за ненужни вещи по периферията на градовете и селата ни, а са архитектурна забележителност в самите населени места. Явно в Румъния няма престъпници, които с булдозери за изравят гробища за да построят върху тях жилищен комплекс или МОЛ. Няма и толкова овчи народ, който да приеме това за нормално.
В някои градове ни учудиха с натоварени пътища и дори кръстовища, които се само-организираха от участниците в движението без да се стига до ругатни и бой, както става в България дори и при наличие на светофар.
Веднъж ни спряха полицаи на пътя. Изглеждаха дружелюбно, бяха усмихнати, униформите им бяха като на американски шерифи, а не на мутри като в България. Полицаите знаеха добре английски, докато нашите и български говорят неразбираемо. Провериха ни документите бързо, пожелаха ни приятен път и ни изпратиха с усмивка. И всичко това за по-малко от минута. Бездомни кучета в Румъния, както и в целия цивилизован свят няма. Това твърдение е изцяло вярно за Трансилвания, но във Влашко и около Букурещ все пак видяхме улични псета.
Бездомните кучета, етническото напрежение, несигурността за живота и имуществото и всякакви други умишлено насаждани от управляващите държавата проблеми имат за цел оглупяване на народа и насочване на мисленето му към несъществени неща.
Доколкото видяхме румънците са позитивни, усмихнати и щастливи хора, което отново контрастира с нашата сива и унила действителност. Интерес предизвика от нас практиката румънците в градовете си да пътуват на авто-стоп, нещо немислимо за България, където живеем в страх, недоверие и нежелание да помогнем на ближния.
По тъмно минахме Букурещ, един мегаполис, значително по-голям и много по красив от нашата столица, който за разлика от по-малките румънски градове имаше и по-криминално изглеждащи покрайнини. Попаднахме на околовръстното шосе около столицата на Румъния, което нямаше как да разберем, че е такова, ако не беше нашият GPS Garmin.
Протичаше усилена работна дейност по смяна на настилката на пътя, в която бяха ангажирани много машини и хора. И всичко това ставаше далеч след полунощ, а не както се прави в България - по време, когато движението е най-натоварено и най-много хора имат възможност да видят, че се работи с месеци по нещо, което в нормалните държави се върши за дни късно вечер и без да нарушава трафика.

В България

Преминахме изключително криминално изглеждащият Дунав мост. Изненада ни, че малко преди българското КПП двама шофьори изоставиха тировете си насред пътя и както в последствие видяхме се качиха в лека кола с леки жени. Русе ни посрещна с отвратителна пътна настилка и никакво осветление.
Чак до гр. Бяла не срещнахме нормална бензиностанция, от която да купим вода и да ползваме тоалетна.
Компания в България ни правиха многобройни румънски коли, които явно отиваха на почивка в Гърция. В тяхна компания на пътя се чувствахме по-европейски.
През отвратителните дори и по стандартите на Влашка Румъния пътища стигнахме до неравната и осеяна с кръпки магистрала за София. Въпреки, че нашите пътища нямат звукова сигнализация като в Румъния, дупките, неравния път и бабуните по нашата магистрала не позволиха на шофьора ни да заспи зад волана, въпреки 25-часовият път без почивка и огромното му желание за сън.
В София бяхме посрещнати от глутници откачени кучета, нахвърлящи се върху преминаващите автомобили.

На глутници около София бяха разположени и криминално изглеждащи полицаи, които сякаш дебнеха плячка, а не контролираха движението. Двойките пътни полицаи бяха като по калъп - един едър (по-точно дебел) бияч до колата и един пъргав рекетьор с палка, изкачащ за секунди на пътя.

Заключение

Ето, че сравнихме България и Румъния. Почувствахме се тъпо, защото и без това малкото ни национално самочувствие бе смазано.
Зададохме си въпроса защо сме толкова зле като държава и население. Защо точно ние трябва да живеем толкова мизерно и нещастно?
Проблемът на България не е нито местоположението, нито липсата на природни дадености. България има по-добро географско положение от Румъния, защото се явява мост между консумираща Европа и нейния производствен "Китай" (Турция).
България има и по-красива природа и предпоставки за туризъм, отколкото повечето и съседи.
"Лошият материал" и "дефектните чипове" обаче не позволяват на населението на страната ни да се приобщи към качествените европейски нации.
Това население се сравнява не с многобройните примери за добри икономика, култура и образование, а се самозалъгва, че има и по-зле някъде в някоя държава през някое време от нейното развитие.
Традиционна черта на българската "държава" е абсурдната комбинация от подигравка към качеството на народа си  и забраната този народ да не вярва в "светлото си бъдеще" под водачеството на артистични "лидери", наложени от източни "велики" сили.
Който се усъмнява в качествата на народа, историята, равенството в жизнения си, икономически и интелектуален статус с други държави в недалечното минало се определяше като враг на народа, а в наши дни като нихилист.
Само нашите "лидери" имат пълното право да критикуват ниското интелектуално, трудово и материално ниво на народа ни, за което целият народ им се възхищава.
Лудите, които вярват, че сме умни, красиви, с уникална история, архитектура, наука, икономика, спорт, кино, музика се налагат като правилен модел за мислене. 
Алкохолизмът, кичът, чалгата, агресивният материализъм и деформираните медии подпомагат  увеличаването на броя на "правилно мислещите".
Определението за "патриот" в България също е тотално деформирано, защото като такъв се смята човек, който вярва сляпо във величието на народа и държавата си, а не како човек желаещ държавата му да се развива по един по-добър начин от останалите държави.
Лоша картина нали? Но все много от вас не искат да живеем така? Какъв е изходът?
Децата - те са бъдещето ни. Не им позволявайте да учат в наши университети, които имат за цел да произвеждат "правилно мислещи" "патриоти", нито им позволявайте да се информират от наши медии.
Международни езици, европейско или американско образование, достъп до Интернет, вярна оценка на качествата си... по този начин ще сменим дефектната ревизия на чипа в главите на нашият народ.